Иван Вазов

Иван Вазов е роден на 9 юли 1850г. в град Сопот. Живее и твори в две времена – познава България преди и след Освобождението. Трудовете му са пропити с любов към родното и българското, до голяма степен са повлияни от средата, в която израства – възпитаван е в духа на просветен и културен прогрес, морални ценности и патриотизъм.

Образованието си получава в класното училище в родния си град. От малък проявява интерес към литературата, запознава се с чуждоезична проза, от която черпи много познания за по-нататъшното му поприще. Гимназиалното си степен получава в Пловдивската гимназия. Изучава усилено гръцки и турски, макар вторият с не особен афинитет, предвид националистическите си убеждения. Слабост му е френската поезия.

Когато настъпва време да поеме търговските дела на баща си, Вазов решава да поеме по нов път – прави първите си опити като писател. През 1870г. излиза първото му стихотворение – „Борът”. Следващите години прекарва като емигрант в Румъния. От 1880г. се премества да живее в Пловдив, намиращ се във все още по турска зависимост Източна Румелия. Активно се занимава с политика, публицистика, критика и писателска дейност. Редактор е на списание „Наука“ от 1881г. Съавтор е на „Българска христоматия”, излязла в 2 тома. В този период Вазов пише именитите си произведения цикъла „Епопея на забравените”( 12 стихотворения, посветени на онези деятели на българщината, посветили живота и дейността си в революцията за всенароден бунт – тук намират място Паисий Хилендарски, Христо Ботев, Васил Левски и др.), “Немили-недраги” (обективен поглед върху тежкото положение на българската емиграция в Румъния), “Българският език” (своеобразна възхвала към изразителността и благозвучието на родния ни език и презрение към всички онези, осмелили се да клеветят с нелепи обвинения неговите звуци), “Иде ли” и “Новото гробище над Сливница” (посветени на Българо-Сръбската война).

След 1889г. живее в София. Издава в 2 тома “Драски и шарки”. След дълга 25-годишна творческа дейност е на път да се откаже от литературата, поради не добре приетия от критиката роман “Нова земя”. През 1897г. става министър на народната просвета. Преживява Балканските войни и Първата Световна Война. Вижда краха на 2 национални катастрофи. Умира от сърдечен удар през 1921г. на 71г., вече утвърден като народен поет. Тогавашният министър-председател Александър Стамболийски нарежда да се построи къща-музей на имения творец в София.

Вазов твори в почти всички жанрове, включително прави преводи на чужда литература. Писателят-родолюбец не познава рамки в претворяването любовта си към България в своите произведения. Основни сюжетни линии са прославата на хилядите знайни и незнайни българи, умрели за общото благо, клетниците от българско потекло в Чужбина, примиряващи се с хулите и презрителното отношение на местните, но чакащи с неугасващ плам момента в който ще полетят като орли към Свободата, историята като мерило за героичност, която трябва да се помни, прелестта на българския език, чиято мощ и величие, е главната причина за съхранението на българската идентичност през периода на Османско владичество(той трябва да бъде възвеличаван и възхваляван, а не хулен от злонамерени врагове на родното), и не на последно място кризата и социалните противоречия на Следосвобожденска България. Вазов с неприкрита тъга отразява безразличието на новообразуващото се капиталистическо общество към миналото и националните герои, извоювали с неимоверни усилия така бленуваната Свобода. Разказът „Дядо Йоцо гледа” е показателен.

Вазов не случайно е наречен „патриарх на българската литература”. Неговото творчество поставя основите на тепърва развиващата се проза и лирика в България. Романът му „Под игото” е преведен на над 40 езика. Днес името му се споменава с респект, а портретът му виси в много културни учреждения. Наследството на автора, от което черпим, трябва да бъде четено от поколенията и занапред, за да се предава патриотичния дух, който струи от трудовете му.